blogHere – блогът на виртуална библиотека Nowhere

Current Mood: Confused & Esctatic

„Симънс пише романи, които са различни от всичко друго под слънцето!“
Стивън Кинг

Откривам, че ми е доста трудно да започна да пиша за Симънс. Ако трябва да посоча пет автора, които са променили мисленето ми, помогнали са ми да изградя в себе си творческата основа на разбирането за писането като процес на създаване на реалности и са ме докоснали най-дълбоко – бих посочил почти без да се замисля: Стивън Кинг, Достоевски, Христо Фотев, Дъглас Адамс и Дан Симънс. Със Стивън Кинг израснах, учих се на стилистика на изказа, сюжетиране и неочаквани обрати, Достоевски ме разтърси на чисто човешка основа, показвайки ми дълбочина на емоциите, за която не предполагах, че е възможна и ми показа магията на съпреживяването чрез писаното слово, Фотев ми показа красотата на думите, Дъглас Адамс ме научи на ирония и сръчност (в писането), а Дан Симънс… ако трябва да опиша особеността в стила на Симънс, това е способността му да … създава вселени! (more…)

Тази публикация е разглеждана 5008 пъти.

Current Mood:

Тери Пратчет не може да остави никого равнодушен. Светът на Диска не е просто поредната фантастична вселена, където се вихрят какви ли не същества от всички митологии, взети заедно, а място за живеене. Чувал съм, че „стилът на Пратчет е забавен”, че „пишел смешни книги”, но това е все едно да кажеш за джудже, че е брада с брадва. Стандартният джобен формат на книжките на Пратчет заблуждава, че става дума за леко четиво. Всъщност историите спокойно могат да си съперничат със сериозните трилъри и мистерии. А забавният изказ само засилва чара им. Пратчет постоянно използва злободневни теми от живота, втъкава ги в своите истории и ги прави привлекателни за хора, които иначе не биха се заинтересували от тях. Политика, дипломация, постоянни разпри между отделните раси и народи – джуджета и тролове, вампири и върколаци, хора от различни държави, борба за ресурси – мастни находища, златни и сребърни мини, борба за власт, конкуренция, атентати, въоръжаване – всичко, което е влязло в книгите на Тери Пратчет постоянно присъства в новините. Геополитиката в Света на Диска е същата като в реалния живот, само участниците се наричат с различни имена.
В „Петият слон” командирът на Стражата Сам Ваймс вече е женен, а освен това е и аристократ – изключително нетипична за него позиция, в която трябва да общува с хората, които мрази най-много след обикновените улични престъпници, а в някои случаи – и повече от тях. Политиката и дипломацията му прилягат по-зле от празничните му одежди на благородник… (more…)

Тази публикация е разглеждана 5143 пъти.

Това започна като кратък редакционен материал за летния ни брой от 2008-а, но реших, че Стивън Кинг заслужава повече. Пък и всеки, запалил се по Кинг от мен лично или от писанията и впечатленията ми, си е една стъпка към рая :)
Колорадецът от Мейн. Така наричам Стивън Кинг заради последната му новела, която прочетох преди няколко месеца – Колорадеца (The Colorado Kid), публикувана през октомври 2005-а година. Всъщност Стивън Кинг и семейството му живеят в Колорадо около година през 1974-75-а. На български книгата излиза в издание на Бард.
„Колорадеца“ не може да бъде наречен типичен роман на Стивън Кинг. Всъщност от Юни 1999 година, когато се случва онази автомобилна катастрофа, в която Кинг участва като пешеходец, нищо за него не е същото. Оттогава има издадени доста есета и няколко книги. Една от тях „За писането. Мемоари на занаята“, съдържа подробно описание на инцидента. През 2002-а Стивън Кинг обявява, че ще се откаже от писането, след като завърши вече започнатите си творби. За щастие след катастрофата излизат „Таен прозорец“, „Капан за сънища“, „Черният дом“, последните 3 части на сагата за „Тъмната кула“, „Колорадеца“, „Клетка“ и „Романът на Лизи“. Тъмните пророчества, че Кинг ще спре да пише, за щастие не се сбъднаха. Напротив, „Капан за сънища“ и „Черният дом“, които съм чел, са издържани в най-добрия стил на писателя, съдържателни са, с интересна история и много напрежение. Стивън Кинг отдавна е надживял времената на хоръра и навлиза много по-дълбоко в душевността на читателя, сравнява я с тази на героите и ни кара да открием себе си и в положителните му герои, и в отрицателните.
„Колорадеца“ е нетипичен с историята – почти цялото действие се развива на терасата на издателство в малко градче в щата Мейн. Двама дългогодишни журналисти разказват на млада жена, която стажува при тях, за една от неразкритите загадки, с които са се сблъсквали в своята кариера – тази на младежа от Колорадо (това е буквалния превод на заглавието, Колорадеца е малко по-свободна интерпретация на преводача). Разказът отнема един следобед и няколко кафета и безалкохолни или около 150 страници, ако помня добре. Историята разказва за мъж, когото намират на океанския бряг в Мейн. В него няма документи и само упоритостта на хора, които не са нито полицаи, нито разследващи органи – двама журналисти и стажант – криминалист, довежда до разкрития, които задълбочават мистерията още повече. Откритието относно самоличността на мъжа от Колорадо води до нови въпроси – какво прави в Мейн, как е стигнал до там, защо е напуснал офиса си?

=== Статията по-долу съдържа подробна информация за сюжета на книгата и е препоръчително да не я четете, ако смятате, че това ще развали удоволствието Ви от хубавият разказ. ===
(more…)

Тази публикация е разглеждана 7021 пъти.

Когато през 1942 година френският пилот Антоан дьо Сент-Екзюпери написва в Ню Йорк едно от най-известните си произведения – детската книжка „Малкият принц“ – той едва ли си представя, че безсмъртният образ на детето ще се превърне в източник на мъдрост и наивни проникновения за живота, от които ще черпят поколения читатели след смъртта му. Едновременно прости и пропити с универсална мъдрост, наивни и гениални, диалозите с момчето от звездите носят забавление на младите си читатели и припомнят на големите дълго забравени (или забравяни, но не напълно изчезнали от съзнанието) откровения за живота, истината, любовта, смъртта, чувствата и емоциите, надеждата. Тези морални и житейски категории, с които се сблъскваме ежедневно и които в монотонния ритъм на много от нас са изпразнени от смисъл – само думи, които споменаваме, но отдавна не носим в сърцата си и не чувстваме истински. (more…)

Тази публикация е разглеждана 26874 пъти.

Много отдавна исках да го направя, но все не ми стигаше време и не попадах на въпросните клипове, но ето ги и тях. Задължително е да обърнете внимание на това, че нито един въпрос не е свързан с четене и книги. Резултатите щяха да бъдат още по-плачевни (всъщност – още по-комични)

Първото филмче представлява телевизионен коментар относно интелектуалните възможности на лидера на „най-великата страна на света“ г-н Джордж Буш младши, президент на САЩ.

любим цитат: въпрос към президента на пресконференция след срещата му с германския канцлер Анхела Меркел, по време на която президентът се хвали, че чака с нетърпение банкетът в негова чест, на който ще има прасе и той ще има честта да го разреже (прасето е споменато три пъти по време на пресконференцията :).

Репортер: – Възникнаха притеснения, че след бомбардирането на летището в Бейрут; според Вас има ли риск от възникване на сериозен военен конфликт? И относно Иран: те не са отговорили (вероятно на поставени условия/изисквания), премина ли крайния срок за отговор или имат още време да отговорят?
Дж. Буш Мл.: – Мислех, че ще питате за прасето…

(more…)

Тази публикация е разглеждана 2820 пъти.

Current Mood: Angry

Не мога да се въздържа! Просто не мога. Господин Евгений Дайнов днес си е позволил един коментар във вестник 24 часа (брой 262 от 25.09.2007 г.) със заглавие „За всеки лев от държавата учителят взема частно още 1“ и подзаглавие „Искат си Бай-Тошовия социализъм, само че с капиталистически заплати. Твърди още, че „Няма обществена симпатия към протестите на учителите – за разлика от положението с природозащитниците… Дори хората да не знаят, те усещат, че има скрита картинка – че на стачкуващите даскали никой не им е виновен, освен те самите.“ Г-н Дайнов твърди, че учителите в България били 2 пъти повече от тези в САЩ (цитирам „на глава ученик“) и Великобритания, например. Минимумът за брой ученици в паралелка в България е 18 души (виж НАРЕДБА № 7 от 29.12.2000 г. за определяне броя на учениците и на децата в паралелките и в групите на училищата, детските градини и обслужващите звена, таблица – приложение към чл. 2, ал. 1). Това означава, че минималният брой ученици във Великобритания и САЩ е 36, щом учителите са двойно по-малко. Че в 40 души клас и аз бих взел автомата да гръмна десет-двадесет, да ми оширее малко даскалото (както правят в Щатите, за щастие тук паралелките са по-малки – максимум 26 души – виж Наредба № 7). Дайнов изказва още мнение, че освен учителите, „Никой никъде не оценява сам ефективността от своя си труд… Скандално е те да преподават и после пак те да пишат оценки на учениците си (т.е. да оценяват собствената си ефективност)“. Според него решението е матури, каквито се правели по света, където „учениците полагат изпит, техните работи се запечатват в присъствието на полицай и министерски чиновник и отплуват към национална оценителна комисия, чиито членове никой не знае кои са. Всяка работа се чете от двамина (за завършване на университет – от трима) независимо един от друг и оценката е средната от двете (трите). Това е. Веднага би станало ясно кой учител (училище) е по-добър – учениците му постигат по-добри резултати; и кой не е… По вече конкуренция – по-големи заплати за добрите учители.“ Обърнете внимание на подчертаните пасажи. Не става дума за един-двама души – става дума за мнооого хора, които да проверяват матурите на десетки и стотици хиляди ученици и студенти. Все пак проверяването ще трябва да стане в някакъв разумен срок, а не – от 24 май за Коледа. И на тези хора ще трябва някой да им плаща… А нали няма пари за заплати на учителите – лицемерно е да говориш, че учителите не заслужават по-високи заплати и са много, а да искаш още хора да бъдат назначени, за да довършват работата им.

(more…)

Тази публикация е разглеждана 2969 пъти.

Current Mood:

Писаното творчество винаги е имало способността да разбуни духовете и да накара едни да крещят и дюдюкат с пълни гърла, а други да се прекланят в знак на възхищение и почит. Тази сутрин в прегледа на печата бях приятно изненадан от следната новина: Англичанин заплашен с глоба от 80 лири за това, че носел тениска с грубиянски / обиден надпис. Ето и цялата новина в BBC, можете да видите и Видео репортаж по въпроса. Човекът си ходел кротко с тениска с надпис „Не се ебавайте с мен! Вече няма къде да скрия телата на всички…“ и изведнъж го спрели полицаи и го уведомили, че е заснет с камери за наблюдение. Тениската му била с обиден и груб надпис и повторна поява с нея щяла да доведе до глоба.

(more…)

Тази публикация е разглеждана 6259 пъти.

Винаги съм се спъвал в думите, но не винаги съм го осъзнавал. Дълго време търсих нужните образи, символи и рими за да облека чувствата си в тях без да разбирам, че веднъж приковани към този словесен кръст чувствата умираха, превръщаха се в надгробни камъни на самите себе си – изстиваха и ставаха неистински, неподвижни и мъртви – плашещи. Трябваше ми доста време за да осъзная, че когато си влюбен думите са излишни – бреме на разума, който се страхува от безформения хаос на емоциите, които му отнемат властта над тялото. Разумът пита „Защо?“, опитвайки се да обясни порива, привличането, желанието, страстта, докато тялото казва „Да“ и приема чувствата и се разтваря в феерията на светлините, музиката, докосването за да се превърне в …

(more…)

Тази публикация е разглеждана 3573 пъти.

Кога четете? Аз лично намирам все по-малко и по-малко време. Покрай работата, семейството и интернет, почти не ми остава. Или ако ми остане, то е по малките часове, когато след 4-тата страница и почвам да губя смисъла на четеното.
За това чета в…. трамвая. Питат ме как успявам – отговорът ми е – с много желание! Не е лесно, особено пък ако си и със служебна чанта, която трябва да държиш в едната ръка (както съм аз в повечето случаи). А няма защо да си правим илюзии, в трамвая, в който пътувам намирането на свободна седалка е предварително обречена на провал кауза. Но въпреки това упорствам. И то от доста време и честно казано вече нито блъсканицата, нито резките спирачки ми правят чак такова впечатление. Важното е книгата да е добра. Вися като маймуна за някоя от тръбите и доказвам ежедневно Дарвиновата теория за произхода.
От една страна ми е малко неприятно, че именно в тези кратки, задъхани и залитащи 20 минутки от деня ми единствено успявам да намеря време за една от най-големите страсти в живота си. А колко много четях преди?!! По цели нощи, по цели дни – дни на блаженно нехайство и бягства от реалността. Потъвах в историята, загубвах връзката с всичко, което ме заобикаляше, загубвах мисълта за себе си и можех да бъда някой друг, да изживея нечий друг живот, нечие друго приключение. (more…)

Тази публикация е разглеждана 2877 пъти.