Какво губим, когато печелим
Current Mood:
Angry
Ей сега бях свидетел на отвратителното ни отношение към националните светини. От работното ми място се вижда улица Алабин в центъра на София. В 12:00, когато завиха сирените, нито един автомобил не спря. Не спряха и трамваите. Видях само двама-трима души, който бяха спрели и отдаваха почит на загиналите в освободителната борба на България срещу турското робство. Аз си бях в офиса, но станах, просто така, в знак на съпричастност и признателност. Има безброй малко известни или неизвестни факти в нашата история, но геройството на Ботевата чета не е един от тях. Не е възможно българин да не е чел знаменитото му стихотворение Хаджи Димитър. Не е възможно и подвигът на „Хаджи” Димитър Асенов от Сливен да не е покълнал дълбоко в душата на всеки от нас…
И въпреки това, затънали в ежедневието си, не спираме дори за миг, за да отдадем дължимото на паметта на тези хора и всички други, които са смятали, че свободата на България е достатъчна причина да дадат живота си. Колко дебелокожи са станали българите 6 поколения по-късно? Много! Това е просто един символ, един малък жест, който значи „благодарим Ви, че сме свободни, че имаме ежедневие, в което да потънем, семейства, за които да се ядосваме, деца, които ще Ви забравят още повече и въобще няма да помнят защо, по дяволите, вият сирените на този втори юни“. Защото през 1876 година не са си задавали въпроса „Бе, майка му мечка, струва ли си да го правим това, затънали в хъшовския живот? Я виж как добре сме образовани – все руски възпитаници, млади, кадърни хора сме, живеем си по механите, пием си тежкото вино; защо ще се трепем за България?…“ И сега, 131 години по-късно, ние, които им дължим живота и свободата си, забравяме за тях и не ни пука изобщо. В подобни моменти наистина ме е срам, че съм Българин! А Вас?
Тази публикация е разглеждана 2187 пъти.
