Симънс създателят на вселени
Current Mood:
Confused & 
Esctatic
„Симънс пише романи, които са различни от всичко друго под слънцето!“
Стивън Кинг
Откривам, че ми е доста трудно да започна да пиша за Симънс. Ако трябва да посоча пет автора, които са променили мисленето ми, помогнали са ми да изградя в себе си творческата основа на разбирането за писането като процес на създаване на реалности и са ме докоснали най-дълбоко – бих посочил почти без да се замисля: Стивън Кинг, Достоевски, Христо Фотев, Дъглас Адамс и Дан Симънс. Със Стивън Кинг израснах, учих се на стилистика на изказа, сюжетиране и неочаквани обрати, Достоевски ме разтърси на чисто човешка основа, показвайки ми дълбочина на емоциите, за която не предполагах, че е възможна и ми показа магията на съпреживяването чрез писаното слово, Фотев ми показа красотата на думите, Дъглас Адамс ме научи на ирония и сръчност (в писането), а Дан Симънс… ако трябва да опиша особеността в стила на Симънс, това е способността му да … създава вселени!
Първият ми сблъсък с творчеството на Симънс – да именно сблъсък, защото реалностите, които създава Симънс, се стоварват върху съзнанието ти неочаквано, безжалостно и те обсебват без остатък, бе Хиперион. Определят четирите книги от поредицата като „space opera“ (проучването по въпроса ме остави с впечатлението, че терминът се използва повече с негативен оттенък), но за мен те бяха истинско откровение. Не знам кое ме впечатли толкова много в Хиперион – фактът, че само първата книга бе като пет книги събрани в едно и всеки разказ на всеки от главните герои, освен изключително оригинален, бе написан в детайлната дълбочина на специфичната стилистика на основните жанрове на фантастиката; пространният анализ на поезията на Джон Кийтс или фактът, че първият роман завърши с „Някъде отвъд дъгата“. Факт е обаче, че четирилогията съм я чел повече от 5 пъти и ми е сред любимите романи.
Като се има предвид всичко това, можете да си представите с какъв ентусиазъм и настървение се нахвърлих на „Илион“ в момента, в който разбрах, че е нов роман на Симънс. И макар за мен Хиперион и продълженията му да си остават все още венецът в творчеството на Симънс, двата тома „Илион“ и „Олимп“ обърнаха за пореден път виждането ми за фантастиката и класическата литература – в случая „Илиада“, сонетите на „Шекспир“ и „По следите на изгубеното време“ на Пруст.
Вселената, в която ни отвлича Симънс с двутомния си епос е доста… странна, поради липсата на по-добро определение.
На горещото илионско поле се води битка между троянци и гърци – високо технологизирани богове, симпатизиращи на двете войски, изстрелват кинетични светкавици и квантово се телепортират между Олимп и Троя, за да следят отблизо развоя на събитията. Томас Хокънбери, който е събуден за втори живот професор от края на двайсети век, е схоластик, чиято работа е да следи доколко реалността на войната следва хронологията на описания от Омир епос и да докладва на … музите. Всичко е някак странно познато и едновременно свръх екзотично. И докато летейки по редовете, успееш да успокоиш „дишането“ си и започнеш да осмисляш странната нанотехнологична троянска война, Симънс без предисловия те прехвърля в един идиличен свят в една Земя от далечното бъдеще, където телепортирането е ежедневие, роботи се грижат за всички домакински задължения, хората живеят живот на „елои“, животът им продължава точно по 100 години и на всеки 20 се „ремонтират“ в някаква космическа станция, която опасва Земята като пръстен. Още една глава по-нататък и се оказваш в дълбините на океаните на Европа (луната на Юпитер), където един малък робот прави литературна дисекция на 116-тия сонет на Шекспир, опитвайки се да разбере отдавна мъртвия поет и да разбере… човечността. Ако до тук не сте се объркали тотално и се питате какво е общото между тези сюжетни линии, имайте предвид, че това са само първите няколко глави. В развитието си романът набъбва и набира живот и цвят и се оплита в невъзможен възел от сюжетни линии, обрати и пророческа на моменти визия за развитието на технологиите. Моето усещане, докато четях, беше за пълно смайване от въображението на Симънс и детайлите, с които описва пространства и технологии, които съществуват единствено в неговата глава.
Илион и Олимп са разкази за богове и хора, за религия и литература, за гняв и любов, която може да се изживее, но не и да се преразкаже.
Тази публикация е разглеждана 5008 пъти.
