blogHere – блогът на виртуална библиотека Nowhere

Когато през 1942 година френският пилот Антоан дьо Сент-Екзюпери написва в Ню Йорк едно от най-известните си произведения – детската книжка „Малкият принц“ – той едва ли си представя, че безсмъртният образ на детето ще се превърне в източник на мъдрост и наивни проникновения за живота, от които ще черпят поколения читатели след смъртта му. Едновременно прости и пропити с универсална мъдрост, наивни и гениални, диалозите с момчето от звездите носят забавление на младите си читатели и припомнят на големите дълго забравени (или забравяни, но не напълно изчезнали от съзнанието) откровения за живота, истината, любовта, смъртта, чувствата и емоциите, надеждата. Тези морални и житейски категории, с които се сблъскваме ежедневно и които в монотонния ритъм на много от нас са изпразнени от смисъл – само думи, които споменаваме, но отдавна не носим в сърцата си и не чувстваме истински.

Екзюпери загива над морето, смъртта му все още е обгърната в тайнственост. Тайнствено се появява в животът му и малкият принц – една сутрин го събужда сред пустинята, преливащ от въпроси и, както повечето деца, без желание да слуша или да отговаря на неговите. Но въпреки, че произходът му е тайнствен, душата на малчугана е отворена пред нас, открита, естествена, неподправена, пълна с любопитство, неподтискано от скрупули, притеснения, страхове, криворазбрана скромност или прикрита надменност. Хуморът му е детински, но и изпълнен с мъдрост. Когато прочетох книжката за пръв път, възприех повече детската й страна (може би защото самият аз бях още дете). По-късно обаче, когато преминах двадесетте и отново се върнах към „Малкият принц“ осъзнах, че съм пропуснал истинската стойност на тази поетична, романтична и наивна приказка. Прозрях, че скрити зад наивността, поучителните истории за лисицата, за мързеливецът и планетата, превзета от три баобаба, за пияницата, засрамен от собственото си падение, при по-внимателен прочит човек открива невероятната мъдрост за уникалността на сътворението, за универсалността на любовта, за цикличността във вселената – неща, които децата не могат да забележат, благодарение на различното си мислене и нивото си на познание. Точно различното ниво на себеосъзнаване, на разбиране на света, на възприемане на околното и вътрешното, дава на децата възможност да се насладят на света такъв, какъвто възрастните не могат, не искат или са забравили да го виждат.

Книжката с твърди корици, която все още пазя, е издадена през 1979 година в поредица Световна класика за деца и юноши. Според мен Малкият принц няма място в тази поредица. Близки хора ми споделиха, че са чели книгата в детството си и не са я харесали. Така е, защото чарът на малкия принц се проявява в целия си блясък, когато бъде открит от възрастен, за когото откровенията и наивността му са непознати, вече забравени или умишлено подтискани – за децата това е ежедневие. Друго доказателство, че книжката не е детска, е фактът, че Екзюпери е принуден да нарисува принца, вътрешността на боата, дупката на лисицата, планетата, погълната от трите баобаба, овцата в клетката; децата не биха имали нужда от това. Рисунките са за възрастни без въображение, които трудно възприемат вселената отвъд дължината на собственият си нос и собственото си меродавно мнение.

Съзнаваме или не, малкият принц е навсякъде около нас; всяка книга, всяко повествование, всяка приказка е притаила своят малък принц с неговото безгранично доверие и любов към доброто. Малкият принц ни говори с гласовете на героите от приказките на Андерсен и братя Грим, на Пипи дългото чорапче, която е родена само две години след него, на Карлсон, който живее на покрива, на Емил от Льонеберя. Малкият принц ни поразява и с невероятното чувство за хумор на Мечо Пух, смайва ни с упоритостта на Ян Бибиян, с вярата на Сантяго¹, че всичко в живота има цел и мисия, с магичния магнетизъм на Хари Потър.

Светът на възрастните, на порасналите деца, на безчувствените роботи, устремени към невидимите си замъци и често пропускащи детството на собствените си деца, както не си спомнят своето, не може да задуши пожара на откровеността, на чистите емоции и безразсъдните геройства, запален от малкият принц. Сериозността на ежедневните занимания на големите е несравнима със сериозните истини, които детето ни разкрива: Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: “ Моето цвете е там някъде…“ Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват!² Любовта, която принцът никога няма да познае, любовта на големите, понякога наричаме истинска. Наричаме я така, когато тя е близо до усещането на момчето към цветето. Детските думи често разкриват неща, които отдавна сме забравили как да изразим, но и как да чувстваме.

Утопичните авантюри на малкия принц ни водят от планетата на абсолютния монарх, който дава само разумни заповеди (Тогава ще съдиш сам себе си – отговори му кралят. – Това е най-трудно. Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец), през тези на суетния, който е напълно обсебен от себе си (Суетните не чуват нищо, освен похвалите.), на пияницата, който пие от срам, че е пияница (Възрастните наистина са много, много странни), на заетия бизнесмен, който брои и притежава звездите, за да има с какво да си купува още звезди (Този тук – каза си малкия принц – разсъждава горе – долу като пияницата), на нещастния фенерджия, чиято мечта да си почине добре и да се наспи е осуетена от факта, че пали и гаси фенера всяка минута заедно с въртенето на малката си планета („Този човек – каза си малкият принц, продължавайки пътешествието – би бил презиран от всички други: от краля, от суетния, от пияницата, от бизнесмена. Ала той единствен не ми изглежда смешен. Може би защото се занимава с друго, а не със себе си.“
Той въздъхна със съжаление и продължи:
„Единствено него бих избрал за приятел. Но неговата планета наистина е много малка. Няма място за двама…“), за да достигне и до планетата Земя, насочен от географ, който никога не е ставал от бюрото си. Поразен от невероятните размери на земята, малкият принц уместно отбелязва: „Само фенерджията на единствения уличен фенер на Северния полюс и неговия събрат на единствения уличен фенер на Южния полюс водеха безделен и безгрижен живот – работеха само два пъти в годината„.

Мечтите на самия Екзюпери – авантюрист по душа и в живота, мечти за единна Земя без предели и граници, мечти, които полетът му помага да осъществи, са мечти и на малкият принц. Или може би връзката е обратна – мечтите за свободния дух и гражданство на вселената се раждат като мечти на малкия принц, той е гласът, с който авторът изразява нещо дълго таил в себе си. Момчето отхвърля веригите, които цял живот преследват родените свободни („Човек се ражда свободен, но въпреки това цял живот е във вериги“ – Ж. Ж. Русо). Утопичното тук е детското – за децата светът винаги е утопия. Години по-късно Айзък Азимов, Артър Кларк и Джийн Родънбъри³ ще въплътят същите идеи в творбите си.

В писмо, написано малко преди смъртта му, Антоан дьо Сент-Екзюпери споделя, че е отвратен от света, който превръща човек в „благ, вежлив и кротък добитък“⁴, че го боли и „Повече не може да се живее без поезия, цветове, без любов.“⁵. Години по-рано писателят разказва своята мечта с думите и езикът на дете; може би защото възрастните по-лесно ще възприемат тези невероятни послания от устата на дете; може би от устата на дете те няма да звучат безсмислено, пропагандно и клиширано. Подобно откровение трудно се възприема дори 65 години по-късно, дори от хора, които възприемаме себе си като свободомислещи, разумни, модерни хора, обърнати към духовното, жадни за култура. Не е достатъчно да се съборят оградите на лагерите, когато душите ни си остават там⁶. Принуден да предаде основните послания на малкия принц на генерал, Екзюпери превръща приказката в гневен изблик на отвращение от това, в което светът се превръща. Човек има нужда от тайнства, от духовни загадки, от предизвикателства; но и от приятели, от вяра и от любов.

Поредното доказателство, че приказката не е детска ни дава финалът й. Няма детска приказка, в която принцесата не се омъжва за храбрия воин, в която юнакът не побеждава ламята, в която Хензел и Гретел не избягват от вещицата, за да намерят пътя към дома. И въпреки това малкият принц си тръгва, отива си, оставяйки след себе си празнота, милиони незададени въпроси, много неподарени усмивки и безброй несрещнати приятели. Оставя след себе си и тялото си. Тялото, което ще му попречи да отпътува към дома. Тялото, което ни приковава към материалния свят, което пречи на духа ни да полети като с „Лайтнинг Р-38“⁷; тялото, което расте и остарява, което ни превръща във възрастни и ни отнема детските спомени, мечтите, възприятията, умението да се радваме на привидно скучни и ежедневни неща. Както принцът, така и Екзюпери си отива тъжен. Принцът, затова че оставя зад себе си приятелите и приключенията; Сент-Екс – че светът е оставил вярата и човечността в миналото. Въпреки това пилотът от пустинното приключение с малкия принц продължава да слуша звездите, да се надява на хубава съдба за принца и за света. Срещата с хлапето е загадка. За него и за нас. Но понякога въпросите са далеч по-трудни от отговорите.

Когато загадката е прекалено внушителна, не смееш да не се подчиниш.

¹ Паулу Коелю, Алхимикът, 1988 г.
² Всички цитати са от „Малкият принц“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, 1978 г., издателство Народна младеж, превод Константин Константинов.
³ Сценарист на фантастичните сериали „СтарТрек“, в които Земята е обединена в общество без религии и пари, в което духовното развитието и усъвършенстването, научният прогрес са на преден план.
⁴ „Неизпратено писмо до генерал Х…“, Антоан дьо Сенк-Екзюпери, 1943, превод – Георги Данаилов.
⁵ Пак там.
⁶ Духовното безпокойство на Сент-Екзюпери, Георги Данаилов, списание Тема, брой 12, 2008 г.;
⁷ Самолетът, с който Екзюпери намира смъртта си в Средиземно море край бреговете на Марсилия;
Нагоре ^

Тази публикация е разглеждана 26857 пъти.