Warning: Creating default object from empty value in /home/ampibg/public_html/sub_dom/blog4bg/wp-content/plugins/view_counter/view_counter.php on line 52
 blogHere – блогът на виртуална библиотека Nowhere » За четенето…


18.5.2007

За четенето…

Filed under: Литература — Marvin @ 15:59

Кога четете? Аз лично намирам все по-малко и по-малко време. Покрай работата, семейството и интернет, почти не ми остава. Или ако ми остане, то е по малките часове, когато след 4-тата страница и почвам да губя смисъла на четеното.
За това чета в…. трамвая. Питат ме как успявам – отговорът ми е – с много желание! Не е лесно, особено пък ако си и със служебна чанта, която трябва да държиш в едната ръка (както съм аз в повечето случаи). А няма защо да си правим илюзии, в трамвая, в който пътувам намирането на свободна седалка е предварително обречена на провал кауза. Но въпреки това упорствам. И то от доста време и честно казано вече нито блъсканицата, нито резките спирачки ми правят чак такова впечатление. Важното е книгата да е добра. Вися като маймуна за някоя от тръбите и доказвам ежедневно Дарвиновата теория за произхода.
От една страна ми е малко неприятно, че именно в тези кратки, задъхани и залитащи 20 минутки от деня ми единствено успявам да намеря време за една от най-големите страсти в живота си. А колко много четях преди?!! По цели нощи, по цели дни – дни на блаженно нехайство и бягства от реалността. Потъвах в историята, загубвах връзката с всичко, което ме заобикаляше, загубвах мисълта за себе си и можех да бъда някой друг, да изживея нечий друг живот, нечие друго приключение.
Едно от любимите ми места за четене в студентските години беше едно по студентски мизерно заведение в Свищов. Споменът, който ми е останал в съзнанието ми е – люта зима, вън студ и скъцане на тополи, полу-празно заведение, бумти печка на дърва, аз седнал сам на масата до големия прозорец и чета книга. Невероятно! Блаженство. Чаят е от истински билки, набрани на ръка и изсушени под някой таван, а не от тези в пликче и е сварен в онези чайници, е… от едно време. Най-евтиното и красиво бягство от реалността.
Сега ме заболява главата. След първите 30 минути и вече искам да спирам, независимо колко е интересна книгата. Въртя се и така и не мога да си намеря удобна поза за четене. Или пък трамвят стига до моята спирка. Тъжно някак си.
Мечтая си за фотьойл. Нещо удобно, в което да се отпусна, без след 10-тина минути да ми се обади кръста, да си вдигна краката, да сложа на масата до мен любимо питие в зависимост от сезона, лампата да хвърля точно толкова светлина колкото е необходимо за да не ме заболят очите след половин час; може би да си пусна музика, макар да си призная предпочитам тишината, да няма телефони, крайни срокове, хора около мен – нищо, само аз, книгата и поредния нов, красив, задъхан свят, в който да се гмурна. Това е идеята ми за емоционален разкош.
По едно време си мислех, че грешката е, че се свършиха хубавите книги. Че вече съм чел толкова, че нищо не може да ме грабне. Но слава Богу, все още от време на време в ръцете ми се оказва книга, която да ме опровергае в това отношение. Има прекрасни книги. Магията е още жива. Само моят слух изтънява все повече и повече за вълшебната пътеводна мелодия…
Или не, трамваят трака твърде силно, хорята олоко мен говорят твърде високо, бутат се, ядосват се, мърморят, парадират, горещят се, задушно е, нестабилно е – трамваят се люшка настрани и после рязко забие спирачки и всички – един върху друг. И в тази какафония аз се опитвам да чета, прав, вкопчен с една ръка в тръбата над мен. Е, не става така. Не е това начина!
От нямане на време се научих да чета и докато ходя. От спирката до службата. Да, ако искайте вярвайте. Всичко започна още докато бях в гимназията и чаках изгарящ от нетърпение поредния роман на Стивън Кинг. Толкова нетърпелив бях, че го почвах още от щанда. Най-добрата маса беше на една бивша учителка точно пред стъпалата пред банката. Редовно ходех там с надеждата да е излязло нещо ново, някой нов свят, който да вкуся, в който да се разтворя, да се изгубя, да изчезна. И тя ме познаваше. Мен и всичките останали пристрастени четци, които редовно посещаваха масичката й. Тогава някак бяхме сякаш повече. Още неподал парите (грижливо скътани от последната стипендия) и вече отварях книгата. Не можех да чакам, трябваше да я вкуся още там.
Именно така започнах упражненията по ходо-четене. Не беше лесно, още повече с всичките разкъртени плочки, дупки и т.н. Най-успешната ми стратегия беше да се „залепя” за гърба на някой, който се движи в моята посока и така с минимални усилия, следейки го с крайчеца на окото си, да вървя и да чета – по бързо, повече и веднага. Този начин, ми осигуряваше посока и равномерна скорост. Разбира се така винаги си изложен на опасност да се блъснеш в човека ако внезапно спре – но какво толкова. Всички много се забавляваха с мен като ме видеха. Имаше един случай, в който почти се блъснах в един стоп. Но, какво е една цицина в сравнение с удоволствието да си там, да потънеш, да изчезнеш.
След време дали разучих улиците, дали мозъкът ми се научи да работи с информацията само на периферното ми зрение, но и водещ човек вече не ми трябваше. А вече успявам да се абстрахирам дори от лудостта по улиците на София. Колегите ми понякога ме виждат на тротоара пред сградата и ми се смеят и ме питат как успявам да чета докато ходя. Това което им отговарям е, че четенето е най-добрият начин за ходене.
А и по този начин забелязвам неща, които иначе не биха ми направили впечатление – например, че по центъра на София тротоарите вече са скосени откъм пресечките за да могат хората с колички спокойно да пресичат улицата. Нали сме вече европейци. Много ми хареса това откритие – признавам си чистосърдечно. Почувствах се малко по-… бял човек. Но ако не бях забил поглед в „За писането“ на Стивън Кинг – такака и нямаше да забележа това голямо добро.
Тъжно ми е, че покрай начина ми на живот, дори и четенето съм го превърнал във fast-food преживяване. Набързо, на лесно смилаеми порцийки. Животът го изисква. Бързо и концентрирано – това са основните постулати на съвременността. И аз им се поддавам – никога не съм бил особено оригинален. Неприятното в случая е, че също както с хамбургерите и дюнерите, и с 20-минутното четене в трамвая се наддава на „тегло”. В случая не на килограми, а на повърхностност. Защото, колкото и удобно и приятно да е четенето в трамвая – Орхан Памук или Стайнбек – не са са за този вид четене…. И на човек му се налага да си подбира книгите. Гледам другите хора в трамвая, които също като мен крадат време за да се отдадат на любимото си занимание. Трилъри, любовни романи, чиклит. Това е то трамвайната литература. (Вестниците изобщо не влизат в класацията в случая). А аз искам да чета Умберто Еко и Кърт Вонегът!
Но има и изживяване, което може да ти се случи само ако си от този специален тип хомо-анагностес. И това ми се случи преди няколко месеца. Висях си аз за тръбата и четях… да кажем, че не особено популярна книга по препоръка на приятел (благодарности на Димитър!) и на спирката на Операта за секунда вдигнах поглед за да погледна през прозореца хората в движещия се в обратната посока трамвай. И в този момент погледите ни се кръстосаха (както пише в романите). Така и не забелязах как изглеждаше, само видях, че висеше с едната ръка от тръбата, а с другата држеше книгата, която и аз четях…. После и двата трамвая тръгнаха и аз се наведох напред за да я огледам малко по-добре, само за да видя, че и тя се навежда след мен.
Това е – останалото е въображение и удовлетворяващото усещане, че не си сам в тази вселена.

Марвин

Тази публикация е разглеждана 2583 пъти.

! Уведомете ни за тази публикация или коментарите



Няма коментари »

No comments yet.

RSS feed for comments on this post.

Leave a comment