За Разума и Любовта
Винаги съм се спъвал в думите, но не винаги съм го осъзнавал. Дълго време търсих нужните образи, символи и рими за да облека чувствата си в тях без да разбирам, че веднъж приковани към този словесен кръст чувствата умираха, превръщаха се в надгробни камъни на самите себе си – изстиваха и ставаха неистински, неподвижни и мъртви – плашещи. Трябваше ми доста време за да осъзная, че когато си влюбен думите са излишни – бреме на разума, който се страхува от безформения хаос на емоциите, които му отнемат властта над тялото. Разумът пита „Защо?“, опитвайки се да обясни порива, привличането, желанието, страстта, докато тялото казва „Да“ и приема чувствата и се разтваря в феерията на светлините, музиката, докосването за да се превърне в …
За Разума любовта е страдание – осъзнаване на несъвършенството на битието на отделната личност, и пораждане на стремеж към постигането на божествената цялост. Тя е стремление към непостижима цел, обречен поход към завършеност, непостижима за разума – роб на земното, на материалното, на чупливото и преходното. Любовта е страдание, но не само. Страданието е начинът, по който разумът разбира, докосва любовта. Страданието е пътят по който разумът може да постигне съвършенството, което е любовта.
Разумът създава илюзиите. Той прекрачва реалността, иска да я надрасне, да я преодолее, да се издигне над нея и да в един определен момент да започне да я твори. Разумът търси спасение в творчеството, в създаването, в естетическото бягство от своето несъвършенство – в илюзията. Любовта приема. Творчеството в любовта не е насочена навън, тя се обръща навътре и се опитва да надмогне стремленията на разума, да свали от него преградите, стените, кулите и бойниците и да пусне вътре света такъв какъвто е.
Разумът е вечното търсещо начало и неудовлетвореността е неговата иманентна същност. Той твори измеренията на абстрактното и по този начин твори себе си. Търсенията на разума, а не откритията му, го самоизграждат. Така в придобитото познание чрез търсенето той може да да осъзнае духовните релии на съществуващото, макар крайната точка на това познание да е достигането до истината, че те съществуват единствено в и чрез разума, като творец, и не могат да бъдат открити по никакъв друг начин освен през призмата на най-голямата абстракция – любовта.
Най-голямото противоречие между Разума и чувствата е нуждата от Вяра. Вярата е присъща на емоционалното начало в творящия Разум – сингулирана сянка на хиперболизираната чувствителност на реалността спрямо възприятията на търсещия Творец. Вярата е висшата (финализираната, завършената, съвършената в своята завършеност) форма на ефимерното докосване на Разума до истината за Битието.
Между другото винаги съм смятал, че любовта е присъща на ощетените. Няма значение дали в интелектуален, физически, социален или емоционален аспект. Всички останали просто консумират това, за което влюбените мечтаят и, по което страдат. Винаги съм смятал че любовта, която между другото някак неусетно свързвам със страданието, е някаква мазохистично-мастурбационна функция на слабия разум, който не може да ОСЪЗНАЕ, че сексуалното привличане е просто трик на инстинкта за самосъхранение, а не деструктивен импулс към духовно-морална деградация и суицид. И именно борбата с него ражда т.нар. любов. И от тази гледна точка любовта не е нищо повече от проява на слабост. Макар, че от всяка гледна точка любовта да е проява на слабост.
Или това поне е вярно докато не те връхлети – неочаквана, дръзка, безцеремонна, искаща, страстна и страшна. И нищо вече не е същото…
Marvin
Тази публикация е разглеждана 3556 пъти.
